Обезщетение за безработица след работа в друга страна от ЕС

Обезщетение за безработица след работа в друга страна от ЕС

С Регламент № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент  № 883/ 2004 г.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от цитирания Регламент – мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място се определя, съгласно чл. 11. §1 от Регламент № 987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В член 1 букви й) и к) от Регламент № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ (мястото, където лицето обичайно пребивава) и „престой“ (временно пребиваване). Понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“ се изясняват в изготвения съвместно с държавите-членки наръчник. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС Регламент № 883/2004 са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните – в държавата членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава членка.

Разпоредбата на чл. 65. § 2 от Регламент № 883/2004 еднозначно установява лицето да е работило в една държава-членка и през това време да е имало обичайното си пребиваване в друга държава-членка. В решението си по дело С-76/76 Съдът на ЕС подробно излага съждения относно тълкуване на израза „държавата, в която пребивава или, в която се завръща”, както и по отношение на критериите за определяне държавата по пребиваване. Понастоящем тези критерии са инкорпорирани в чл. 11 от Регламент № 987/2009.

В тази връзка разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 следва да бъде тълкувана във връзка с чл. 11 от Регламент № 987/2004, по-конкретно с визираните в последния член критерии, които подлежат на преценка от органа при определяне на мястото на пребиваване на лицата. Съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2004 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Параграф 2 от същия член допълва разпоредбата на § 1, като предвижда, че, „когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице“.

Случва се решаващият орган неправилно да определи обичайното пребиваване и да откаже отпускане  на обезщетение за безработица, тъй като компетентната институция е държавата на последна трудова заетост, което противоречи на регламента и лицето следва да потърсите правата си по съдебен ред.

Решение за отказ за отпускане на обезщетение за безработица се обжалва първо по административен ред.  Срокът за обжалване започва да тече от получаване на отказа за изплащане на обезщетение за безработица. След подаване на жалба, ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбата с мотивирано решение в 1-месечен срок от получаването им. С решението си, ръководителят на териториалното поделение на НОИ решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането.

Ако с решението на ръководителя на съоветното ТП на НОИ отново се отказва обезщетение, тогава може да се обжалва по съдебен ред пред административния съд в района на действие на териториалното поделение на НОИ. Жалбата се подава чрез ръководителя на териториалното поделение на НОИ.